facebook

Курсове по смехотерапия и самаусъвършенстване от Моника Балаян

ДЕСЕТ ДНИ В ШРИ ЛАНКА, СВЕЩЕНАТА ЗЕМЯ


Да пътуваш към Шри Ланка от България, а и от която и да е друга точка на земята е винаги приключение. Но през 2019 година, след кървавия католически Великден (на 21 април вследствие на няколко атентата загинаха над 300 души, а над 500 бяха ранени), си бе и проява на смелост: когато всички се отказват – да преодолееш страха и да отидеш там, защото животът винаги е по-силен от смъртта; когато другите се спотайват – да кажеш: „Не на насилието и безумствата!“, макар и по тоя мълчалив, простичък начин, подкрепяйки изпадналия в беда, защото Шри Ланка е островна държава и разчита на туризма. А тъкмо туристите тази година се отказаха да летуват там. Бе покъртително до сълзи, когато многобройната група българи, тръгнала да търси земния рай в девствените светове на Шри Ланка, чухме приветствените думи на един от екскурзоводите: „Благодаря, че дойдохте в нашата страна! Благодаря, че храните моето семейство!“. Как да не се почувстваш докоснат от тези думи, някак специален!

Само след ден-два щяхме да разберем, че тук хората благодарят с лъчезарни лица за най-малкото, което получават. Дори само ако събереш длани пред гърдите си и кажеш „Аюбован!”, което ще рече „Да живееш дълго!” (в родопското ми детство възрастните жени благодаряха с думите: „Дано ми остарееш!”). Но и ако само доближиш дланите си, лицата на шриланкийците се озаряват в сърдечна усмивка, защото сърцата им знаят какво пожелаваш, макар и да не го изричаш. Толкова невинност и чистота струи от тях. От всички. Но особено от децата.


Шри Ланка...
В буквален превод ще рече Свещена земя.
Наричат я как ли не – Тапробана, Дхармадвипа, Серендиб, Сейлау и Цейлон.
И още – Благословена земя.
И още – Страната на Буда (Буда е идвал тук три пъти, като там, където е проповядвал, са построени храмове, а когато земният му път свършва и будизмът в Индия е отеснен от индуизма, Шри Ланка става център на неговото учение; тук са пренесени много от свещените будистки реликви: части от дрехите на Буда, зъбът на Буда и др., които се съхраняват до наши дни).
И още – Страната на слоновете. И Страната на лунния камък. Царството на чая (цейлонският чай е всеизвестен, нали). И Царството на подправките. Но и Островът на градините.
И още – Сълзата на Индия (наистина прилича на сълза, откъснала се от крайчеца на Индийския субконтинент и застинала насред океана). Но и Перлата на Индия. За Марко Поло е най-красивият сред островите на света.
И още – Земният рай. Според предания тук за първи път стъпва Адам, прогоненият от Рая първочовек. Стъпката му още личи върху камък на един от планинските върхове, наречен в негова чест Адамов връх (индуистите я почитат и като стъпката на Вишну, а будистите – и като стъпката на Буда). Тоест, мястото е свещено за всички вероизповедания. Според други предания някога между острова и Индия е съществувала сухопътна връзка – Адамов мост (пак Адам!), по който се е минавало пеша, но през 1480/1481 г. след унищожителен природен катаклизъм (според едни източници – циклон, според други – земетресение) мостът се е загубил завинаги в дълбините на океана.
И още, но само за мен, Шри Ланка е Страната на сърцето. И Страната на невинността. Родината на Пасан Кодикара, поет, белетрист и преводач, мой добър приятел от Литературния институт „А. М. Горки” в Москва, починал без време през 2015 г. по необяснима за лекарите причина. Гледах Шри Ланка и през неговите очи и все имах чувството, че е някъде наблизо.
Хубаво е да гледаш Шри Ланка през очи, които я обичат – така тя ти става скъпа, дори без да се питаш защо.

sh r 01 640x543

Шри Ланка...
Векове наред е привличала пътешественици, авантюристи, търговци, поети и хора на духа като магнит. Знаели са я древните гърци, персийци, римляни, китайци. По бреговете й са акустирали арменски, арабски и малайските мореплаватели. Търговци от къде ли не, най-вече от Индия. Всеки е търсил тук нещо свое, за което е бил готов да прекоси хиляди километри по суша, въздух и вода, за да дойде в нея – я земния рай, я редки подправки или слонова кост, я скъпоценни камъни, я загадки, митове, легенди, история, духовност, струяща като че отвсякъде, запечатана даже в камъни и скали.
През VІІІ в. преживява арабско нашествие. През 1531 г. португалците я правят част от Португалската империя, разрушават храмовете, а католически мисионери разпространяват християнската вяра. Тъкмо португалците я наричат Сейлау, ще рече – Синхалски лъв. След по-малко от век, през 1640 г., Холандия изтласква португалците и владее острова до края на ХVІІІ век. От 1802 г. е официално британска колония: Цейлон. През 1948 г. получава независимост, а през 1972 г. е обявена за република със свой президент.
Официалното й название в наше време е Демократична социалистическа република Шри Ланка. Образованието и здравеопазването в нея са все още безплатни. Системата на обучение поощрява можещите и ученолюбивите. Бе приятно да срещаш деца с искрящи очи и усмивки, в снежнобели ризки и тъмносини панталони и поли – официалната им униформа. Как въобще постигаха този възхитителен снежнобял цвят на ризките и как той оставаше през целия ден възхитително снежнобял – неизвестно.

Шри Ланка...
Лесно е да се научи днес, стига да поискаш, че тук живеят различни етноси: синхали (74 процента), тамили (12,6 процента), тамило-индийци (5,5 процента), маври (7,1 процента), малайци, „бюргери” (граждани с европейски корени) и какви ли не още.
Синхалите идват на острова от Индия през V в. пр. Хр. и се смесват с местното население. Тамилите се преселват около два века по-късно. И от древността до наши дни не стихват разногласията между тях.
От жителите на острова 69 процента са будисти (предимно синхалите), 15,5 процента са индуисти (предимно тамилите), 7,9 процента изповядват исляма, а 7,5 процента – християнството. Срещат се и други вярвания...
Знамето на Шри Ланка е събрало цялото това многообразие. Представлява златен лъв с меч в лапа върху правоъгълник в цвят бордо с четири листа от дървото Бодхи по ъглите; отляво на квадрата е с две ивици – оранжева и зелена; композицията е обрамчена с жълта ивица. Лъвът символизира синхалите, листата – будизма, мечът – независимостта, оранжевата ивица – тамилите, зелената – мюсюлманите, жълтата – другите етноси.
Новата година тук не е с фиксирана дата. Чества се в деня на пълнолунието през април. Празникът продължава три дни.
Страната на простите неща, в която хората въпреки всичко (бедствия, катаклизми, атентати, войни) живеят. По законите на природата. И на сърцето...

hr 10 640x480

Будизмът в Страната на Буда...
На летището в Коломбо огромна статуя на седящия Буда посреща и изпраща пътниците от някъде за някъде.
Статуи на седящия, изправения и лежащия Буда, на Буда под дървото Бодхи щяха да ни съпътстват навсякъде в нашето пътешествие из острова: в храмове, ступи (специални конусовидни постройки, живописани със сцени от живота на Буда, които символизират просветлението на Буда и в които се съхраняват свещени реликви) и просто край пътя. Защото тук Буда е не само в храмовете, а навсякъде. И будизмът не е религия, а начин на живот, на вдишване и издишване. Будизмът с петте му забрани: не убивай, не лъжи, не кради, не пожелавай, не употребявай опиати; и с трите му добродетели – състрадание, доброта и осъзнаване, в противовес на трите злини – алчност, омраза и невежество...
Колко еднакви са простичките, необходими на човека правила за живота. Навсякъде. И винаги.
Будистките монаси в Шри Ланка са свързани с определени храмове и са изцяло отдадени на духовната дейност. Те нямат грижа за хляба. Храната им в различно време осигуряват различни семейства. Хранят се основно с ориз, а към него – и плодове. Не пият алкохол. Не пушат. Не се женят.
Има и странстващи монаси. Те също нямат грижа за това какво ще хапнат по пътя. Хората оставят храна пред домовете си за тях. И никой странник не изяжда храната докрай, за да остане за следващия странник. Поклонническата вълна към свещените места от север на юг и обратно не стихва тук през цялата година.
В пространството на храма, което, впрочем, включва много по-голяма площ от една сграда или ансамбъл от сгради, монасите, богомолците и посетителите туристи ходят боси. Това правило се спазва стриктно във всеки храм. Без изключение. Който не е бос съвсем учтиво бива помолен да се събуе или да напусне. Никой не се противи.
Така е тук. Вярата е безизкусна, истинска. На почит. Никой не си позволява в храмовете богохулия, своеволия, безчинства. Снимки с гръб към Буда не се правят.
Тихо е и е умиротворно.

Игуана на пътя...
В Шри Ланка хората обичат и уважават живота. Във всичките му форми и въплъщения.
Докато пътуваме от летището към хотела, автобусът внезапно спря. Насред полето. Ни напред, ни назад. Секна потокът от коли и в другата посока.
А то какво било? Някаква игуана пресичаше шосето и движението замръзна. Никой не забибипка, не потегли с мръсна газ, не заръкомаха, не завика, не затропа с крак, не зараздава юмруци, не занервничи. Всички спокойно изчакаха игуаната да пресече пътя и да потъне в храсталака. И тогава тръгнаха... бавно, спокойно, без да бързат, защото нямаше за къде да бързат. Дали защото островът е малък, два пъти по-малък по територия от нашата България, и нищо нямаше да им избяга? Или заради нещо много по-голямо, извън представите на хора като нас, които все бързат и все закъсняват, повлечени от ритъма на живота, без да долавят тихите повеи, глъбинните пулсации на съществуването без време, истинното съществуване, разкъсващо от време на време прозрачната обвивка, призрачното було на този свят, реално за простосърдечните хора като шриланкийците.
Тук по принцип правила за движение няма, но скоростта и в населено, и в извън населено място е най-много 30-40 километра в час. Тук хората едва ли подозират, че има катастрофи по пътищата, драми, екшъни и каквото там. Може би затова на два пъти по-малката си територия шриланкийците са три пъти повече от нас по население – над 21 милиона. И не само затова, разбира се. Но и затова.

Хотелът, чието име тъй и не запомних...
Посрещнаха ни с транспарант: „Горещо ви приветстваме!“. На български език. Обкичиха ни с шалове от цветя. Усмивките не слизаха от лицата им.
После във фоайето палихме благоуханни свещи, по-точно – мъчихме се да палим. Защото свещите гаснеха от силния вятър, който връхлиташе от океана към сушата, преминаваше през нас, рошеше косите ни, продухваше мислите, сърцата, телата ни, за да не остане нищо от онова, излишното, което бяхме помъкнали със себе си на стотици километри...
Когато се поокопитихме, видяхме, че фоайето... хем беше фоайе, хем не беше. Сякаш нямаше никакви стени. Ни откъм океана, ни откъм сушата. От другите две страни – коридори (към едното и другото крило с ресторанта). Бе някак особено да си във фоайе на хотел и едновременно – на плажа на океана, от едната страна, и досами жп линията на сушата, от другата страна. Да, само на четири-пет метра от хотела минаваше жп линия, по която доста често прелитаха влакове, пълни с усмихнати хора...
По-късно разбрахме, че стените откъм океана и сушата са подвижни и много рядко, само когато вали проливен дъжд, ги затварят.
Повечето обществени сгради и дори къщите в Шри Ланка са построени на тоя принцип: с подвижни откъм океана и сушата стени, за да може вятърът да минава свободно през тях – предпазна мярка спрямо жегите. (Представете си само как у нас, предвид атавистичния страх на българина от „течение”, би се приела идеята за сгради с отворени изцяло стени, пък било то и за спасение от жегите...) Не че температурите, докато бяхме в Шри Ланка, бяха високи – само 27-28 градуса (колкото в София), но изключителната влажност все пак ги превръщаше в непоносими за нас...
Само храмовете тук са затворени от всички страни. И от всички страни са защитени.

hr 04 640x480

Благословия в Благословената земя...
По време на всяко пълнолуние в Шри Ланка се отбелязва празник, свързан с Буда. Разноцветни знаменца трептят над улиците денем и нощем, а когато падне мрак, статуите на Буда, ступите и храмовете светят, искрят, блестят, възвестяват доброто и светлината. Феерията е невъобразима.
Тук монасите дават благословия, а накрая връзват на китката частица от нишката, която просителите са държали, докато трае многогласият им песенен благослов. Тяхното благословително дневно или нощно пеене символизира победа над мрака – будното сърце всякога не спи. Будното сърце пее, свети и добротвори по всяко време.
Благословията е безплатна, ако и пеенето на монасите да продължава половин час, че и повече. Решите ли все пак нещо да дадете, не следва това да са пари, а само неща, удовлетворяващи ежедневните нужди на монаха: оранжев плат (за дреха), купичка, игла и конец, бръсначка, ветрило. Нищо повече. Нищо излишно...
За всяка благословия ние подготвяхме седем дара. Преди връчване се изреждахме да ги докоснем. Всички. Посетителите на храма също се накупчваха да ги пипнат. Така всеки лично изпращаше на монасите своята благословия. И своята любов. С чисто тяло, чисти мисли и чиста душа.
Така е прието тук. Всеки всекиго да благославя и обича – дори само с едно докосване на чужд дар, който по този начин става някак общ и много-много по-голям.

Храмът Келания Раджа Махавихара...
Намира се съвсем близо до столицата Коломбо, на брега на река Келания и е една от най-големите будитски светини в Шри Ланка. Сведения за него се срещат още в исторически хроники от ІІ в. пр. Хр. Бяха ни уведомили, че е истинско бижу на будистката архитектура. И се оказа бижу. Няколко пъти е бил изравняван със земята, но пак и пак се е издигал изсред руините. Съвременното здание е от началото на ХІХ в.
Преданията разказват, че между този храм и Шри Ланка съществува пряка връзка: ако храмът е запуснат, страната е в упадък; ако храмът е в разцвет, и страната процъфтява. Тук всяка година в деня преди пълнолунието през януари се провежда фестивал, който отбелязва посещението на Буда. На мястото, където Буда е проповядвал, днес се издига прекрасна ступа, а в нея – златен трон, обсипан със скъпоценни камъни.
Според легендата Буда е дошъл тук на осмата година от своето просветление, за да усмири разногласията между двама братя, които не могли да си поделят драгоценния стол. Буда започнал да им говори за мир и любов и не спрял, докато братята не се прегърнали. Накрая те дори подарили на храма стола, който от източник на раздор се превърнал за тях в символ на мира и любовта.
В храма Келания Раджа Махавихара голямата забележителност е осемметровата статуя на лежащия Буда, но и на Буда в медитация под дървото Бодхи (прекрасно изпълнение!). Човек може да се наслади още на изящни стенописи и фрески, изобразяващи различни епизоди от живота на Буда и историята на храма.
Бяхме дошли тук за благословия тъкмо в деня на пълнолуние.

Дървото Бодхи...
Докато чакахме за благословията, някакъв монах неочаквано ми подаде съд с вода и ми подсказа, че трябва да полея огромното дърво наблизо. Какво бе това дърво и защо бе толкова огромно в първия момент не осъзнах... Полях корените му, някои от тях дори се подаваха от земята, като го обикалях с благоговение, което изникваше от само себе си в мен. Едва тогава загрях, че е дървото Бодхи. И се досетих, че да поливаш дървото Бодхи тук се смята за голяма привилегия. Стотици поклонници се редят на дълги опашки, за да го полеят или дори само да го докоснат и то да изпълни желанията им.
А желания у мечтатели като мен – колкото искаш...
Дървото Бодхи (Боди или просто Бо) е от рода на смокините. Под него, в местността Бодх Гая в Индия, Буда получава просветление. В будистката иконография листата му се изобразяват като сърце. То дори си има празник – 8 декември, когато се отбелязва Денят на Бодхи или просветлението на Буда.
Фиданки от дървото Бодхи, 32 на брой, са донесени на острова от сина и дъщерята на индийския цар Ашока (304-232 г. пр. Хр.), един от най-ревностните будисти в своето време. Така че най-старите дървета Бодхи в Шри Ланка са преки „потомци” на дървото, под което принц Сидхарта Гаутама става Буда, а останалите дървета Бодхи тук са от техни фиданки.
Фиксирана е годината, в която е засадено дървото Бодхи в древната столица Анурадхапура – 242 г. пр. Хр. Тук то си има и специален храм – Храмът на свещеното дърво Бодхи. Различни древни владетели в различно са строили около това дърво Бодхи стени и са ги укрепвали, а будистки монаси от град Канди дори направили златна ограда. Така пазели дървото не само от диви слонове и природни бедствия (бури, ураганни ветрове, пожари и т.н.), но и от посегателствата на недоброжелатели (храмът например е бил обект на терористична атака през 80-те години на миналия век).
И до днес всяко дърво Бодхи в Шри Ланка е обект на особена почит по всяко време на годината, но най-вече на 8 декември, когато събира за празника си будисти от цял свят.

Храмът Калутара Бодхия...
Намира се на брега на река Калу, известна и като Черната река, една от десетте големи реки на острова. Храмът е сред най-свещените места на острова. Тук Буда е проповядвал, когато посещава Шри Ланка. Дървото Бодхи в двора на храма е прихванато от онези 32 фиданки, донесени от Индия през ІІІ в. пр. Хр. А ступата му е под формата на балон.
В храма Калутара бодхия се отбиват задължително всички странстващи монаси и поклонници, пътуващи от северната част на острова към свещените места на юг и обратно. По стените му, освен фрески от последното пребиваване на Буда на земята, има и рисунки от предишните му 550 съществувания.
Вървим с претръпнали от впечатления сетива. Възприемаме, за да възприемем и едва после, след време, да си спомняме и размисляме над видяното.
Получаваме благословия и тук. В нощта грее светлина. В живота грее надежда, която не угасва, колкото и мрак да се струпва наоколо. Светлина отвън. И светлина отвътре.

Фермата за костенурки...
В Шри Ланка полагат специална грижа за костенурките. За да увеличат популацията им, са създали ферма за костенурки. Срещу заплащане местните рибари събират костенурчени яйца и ги носят там. Така ги опазват от бракониерите и от естествените им врагове. Във фермата виждат бял свят стотици костенурчета, а след като се „посъвземат”, поотраснат и станат достатъчно силни, за да оцелеят сами, ги пускат в океана.
Срещу повече от скромна сума ни разрешиха да пуснем по едно костенурче от брега. „А как ще разберат къде е водата?” – попитаха някои. „Те знаят” – бе отговорът. И наистина. Когато на брега поех костенурчето, то с такава сила започна да напира към океана, че едва не изхвърча от ръцете ми. Пуснахме ги наведнъж и те като луди хукнаха към водата – чак да не повярваш, че реч иде за костенурки. Е, имаше една-две, които се щураха насам-натам, но дойде по-голяма вълна и ги повлече в дълбините, като преди това намокри порядъчно най-любопитните от нас. Но в Шри Ланка е тъй топло и потно, че една такава шегичка на океана не е проблем.
Някои от костенурките обаче остават във фермата. Това са болните, недъгавите по рождение или... албиносите (оказа се, че имало и костенурки албиноси!), които не могат да оцелеят навън. Те толкова са свикнали с човешкото присъствие, че май и общуват с хората – дори с нас, които случайно минахме оттук и си заминахме.
Случи се веднъж – не по програма – да се отбием пак във фермата. И ми се стори, че ни познаха. Дори като че протягаха глави да ги погалим. Значи местните може и да не са се шегували с нас, като ни уверяваха, че костенурките помнят през целия си живот човека, който ги е пуснал в океана. И още се смея при мисълта: колко години-години ще ме помни онова буйно костенурче, което тогава, на брега, щеше буквално да изхвърчи от ръцете ми в жаждата по океана...

Храмът на силата и океанът...
Синигама Мухуди Вихарайя се намира край град Хикадува и е уникален като светилище. Има две сгради: едната е будистки храм, който е издигнат на сушата; другата е индуистки храм, който е построен на островче в океана в чест на Дивол, бога покровител на рибарите.
И двете сгради на храма се смятат за място на сила. Те са единствено постройки в региона, които оцеляват при смъртоносното цунами на 26 декември 2004 г., отнело живота на близо 40 хиляди души в Шри Ланка. Само покривите им били отнесени от високата вълна. Като се знае, че това е най-опустошителното цунами в световната история и че тук вълната е била най-висока (стигнала е до 30 метра), оцеляването им е равносилно на чудо.
Местният екскурзовод ни припомни, че цунамито тръгва след земетресение с магнитуд е 9,1 по скалата на Рихтер в Индийския океан, близо до остров Суматра, че удря със страховита сила бреговете на Югоизточна Азия и Източна Африка, че загиналите тогава са над 226 000 души, а най-пострадали са Индонезия, Тайланд, Индия и Шри Ланка. „Когато хората загубят паметта за това, което някога е било, както ние бяхме забравили – свършва той разказа си за страховитото бедствие, – не знаят какво да правят, за да се опазят от бедствията. Не улавят знаците, които вещаят гибел. Ето, животните – слонове, маймуни, змии... бяха усетили опасността и се бяха оттеглили по високите места. А хората дори се върнаха да видят какво е оцеляло след първата вълна. И тогава дойде втората вълна – онази, високата, гибелната...”
След бедствието всички военни групировки, воюващи помежду си, спират съперничеството и се стичат да помагат. На помощ идват и много доброволци от цял свят. Значи все още има каузи, които обединяват дори враждуващи страни и най-различни хора по света...
Докато пътуваме към Хикадува, отдалече мярваме импозантна статуя на Буда. Издигната е срещу океана. Под краката на Буда са поставени таблички с имената на загиналите от цунамито. Едната му ръка е вдигната до гърдите с длан напред, а другата е отпусната долу, но с длан нагоре. Това е символ на защита и безстрашие. С други думи: срещу високото цунами – висок Буда, който да пази острова от океана. С обич и надежда...
Спираме за снимки. Но на снимки тридесетметровият Буда се хваща само от разстояние. Отблизо е невъзможно. На снимките до него, направени отдалече, изглеждаме като точици.
Дано Буда срещу океана пази Шри Ланка от океана занапред.

IMG 9ce9a79f27fc373451e12fdf0adedb13 V 640x311

Хем като наистина, хем като насън...
В храма на брега ни посрещат с традиционни танци. Бе любопитна картинка. Отварят портата, минават тукашните танцьори и музиканти, изнасят се встрани и... – в упор! – от външната страна вдигнати смартфони и телефони (разбирай, щракаме снимка след снимка), а отвътре също – смартфони и телефони, ведно с камери на няколко телевизии (разбирай, станахме и телевизионни звезди). Усещането бе, че не хора с хора, а камери с камери се срещат. Не лица, а телефони. Добре, че се намесиха монасите, та от виртуалните пространства ни приземиха в реалните.
И тук получихме благословия, само че нишката, която монасите ни вързаха, бе цветна, а не бяла.
И отново всичко – хем като наистина, хем като насън... И дори споменът ми е такъв...
Ето, навличаме спасителните жилетки. Няколко лодки ни чакат, за да ни извозят до храма на острова. Океанът е бурен и двама-трима от нашите се отказват. Другите сме ентусиазирани, по-скоро превъзбудени до крайност, докато гледаме как лодчиците се издигат и потъват сред вълните. Местните пък се чудят на смелостта ни – може би не подозираха, че и ние си имаме море и че, как да го кажа... абе, че и ние сме си имали земане-даване с океани.
Последната лодка, в която намерих удобно местенце и аз, не запали веднага и шриланкийците се отказаха да я пуснат във водата – било знак, че не бива да влизаме с нея в океана. Затова изчакахме една от лодките да се върне на брега и наскачахме в нея на часа, за да не размислят отново.
Вече сме в океана. Лодката се издига и пропада сред вълните като играчка. Но ние не се плашим. Напротив, напротив – дори ни е весело. Издигне ни вълната – и пищим от радост. Спуснем се надолу – и пак пищим. Не знам откъде, но се бе появило чувството за сигурност и изцяло ни владееше. Какво можеше да ни се случи, освен да се преобърнем и да изпопадаме във водата? Нищо. Нали можем да плуваме? Нали сме със спасителни жилетки? Нали до нас се усмихват хора, които живеят с океана и знаят всичките му номера?
Бе доверие в хората, но и в океана. Бе и опиянение от силата на мястото. И бе нещо все пак необяснимо, вътре в нас, за което няма думи.

Островът...
Там нямаше пясък, плажна ивица. Само камъни, почти отвесни, някак стъпаловидни. Пристанът, с една дума.
Вълните прииждаха. Стъпвам с единия крак върху камъка. Стабилно е. Имам опора. Стъпвам с дру... Не, не успях да стъпя с другия, макар че изглеждаше съвсем фасулско... Изведнъж, без да разбера как, се бях озовала във водата, а после и във въздуха и докато се усетя, се намерих върху камъните горе. А то... Голяма вълна ме бе блъснала, а две от тукашните момчетата, които ни помагаха, ме бяха подхванали и хвърлили на брега. Вярно, те също губеха равновесие, но за разлика от нас знаеха как да се държат на крака въпреки вълнението.
Ако вкопаеш боси стъпала в земята на острова, наистина чувстваш силата на мястото. Почувствах я и аз, въпреки превъзбудата и адреналина, напук на бушуващите гривести вълни и люлеещия се от всички страни океан. Мощна сила. Издъно. Още подпира ходилата ми.
Едва на другия ден щях да видя огромната синина на прасеца си. На острова, а и по-късно не усещах ни болка, ни какъвто и да е дискомфорт. Не знам защо. Разбира се, мехлемът, който ми подариха тук, веднага разсея и синината.

Храмът на Дивол, бога на рибарите...
Влизам. Полутъмно е. В олтара е светло. Дивол сияе вътре целият. Докато се изреждаме да го видим, монахът, който ни посрещаше, благославяше всеки от нас с кратък речетатив-молитва, махайки над главите ни нагоре-надолу нещо като ветрило, но от пера.
Над входа към олтара имаше три божества: богът на правосъдието и справедливостта в средата, вдясно – богът на доброто, вляво – богът на отмъщението. Нямаше как да ги сбъркаш – физиономиите на индийските божества са достатъчно красноречиви. Разказаха ни, че когато местните жители имат проблем, идват тук и питат бога на справедливостта как да го разрешат: дали с добро или с лошо. И ни убеждаваха, че винаги получават отговор, че богът на справедливостта насочвал хората, според естеството на проблема им, ту наляво, ту на дясно – всеки сам разбирал накъде, но как именно разбирал – никой не можел да обясни.
И аз попитах за свои проблеми. И получих – различни отговори за различните проблеми. Не знам как ги разбрах. Всичко ставаше някак от само себе си. Без думи. Без знаци. Без видения. Без нищо. Просто изведнъж ти става ясно. И толкоз.
Направи ми впечатление, че монахът, който ни посрещна в храма, ме наблюдаваше с любопитство. За да не се изкушавам, че съм обект на специално внимание, си тръгнах. Обиколих острова, надничах тук и там. И пак виждам очите на монаха, вперени любопитно в мен. Направих се, че не го забелязвам. А монахът намери организатора Димуша и му каза да ми предаде, че когато съм влязла в храма, е имал видение, което и ми сподели.
Думите на монаха изпълниха душата ми с топлина. Ще ме топлят цял живот. Думи на силата.
На брега, докато правех снимки с музикантите, танцьорите и с едни дечица, появили се незнайно откъде, една жена видя кръстчето ми и с блеснало от радост лице каза: „И аз съм християнка!”. И някак си прошумоля между нас съприобщеността.

hr 14 600x800

Приютът за слонове...
Не знам дали за хората, но за животните Шри Ланка със сигурност е рай. В буквалния смисъл на думата.
Слоновете тук са на изчезване, но правителството е взело мерки това да не се случи. В град Пиновала например се намира най-големият в света приют за слонове, който функционира от 70-те години на миналия век. Тук се гледат болни, осакатени и ранени слонове или слончета, останали без родители. Щом се излекуват, ги пускат обратно в джунглата, но ги следят и ако не си намерят стадо, което да ги приеме (доколкото слоновете живеят на стада), ги връщат в приюта, където междувременно вече са се образували стада. В самото начало слоновете тук били 7, а днес вече са над 70. Работниците се гордеят с факта, че в приюта са се родили 25 бебета, които растат под тяхна грижа.
Синхалският слон, за разлика от африканския и индийския слон, е много по-дружелюбен към хората и изключително лесен за опитомяване. Той се привързва към „възпитателя” си така както кучето – към стопанина си. Веднъж един от „възпитателите” паднал на пътя и повереното му слонче стояло до него, докато той не се изправил.
Много от слоновете в приюта се дават на будистки храмове (във всеки будистки храм в Шри Ланка задължително има слонове). Необходими са им за празнични шествия и религиозни церемонии през цялата година.
Докато бяхме в приюта, с часове наблюдавахме слоновете в естествената им среда, а после и ги хранихме с най-различни плодове. Всеки слон имаше свой характер, който като че ли бе изписан на муцуната му. Както при хората. Първият слон, който храних например, предпочиташе да взема храна с хобота си, а аз исках да му я давам в устата. Само че той не отваряше уста и се налагаше водачът да му казва нещо – едва тогава зинваше. От време на време с дългия си хобот той крадваше някой и друг плод от подносите на чинно чакащите реда си да го хранят. Вторият слон пък – неочаквано! – бе отворил една уста още от първата хапка и я затвори едва когато му подадох и последния банан. Той просто поглъщаше, без да дъвче, всичко, което пусках в пастта му. Дори ми се стори, че през цялото време усеща объркването ми и се забавлява, задето се туткам и дивя, не вярвайки на очите си... Да, да, наистина... Ние се забавлявахме със слоновете, но и слоновете се забавляваха с нас. Позволяваха ни да ги чешем по ушите, под ушите, да ги потупваме отстрани, да ги гладим по хобота, да им се радваме. И разбираха всичко. Само дето не можеха да говорят.

Водопоят...
После тръгнаха на водопой, а и за разхладка в реката. Доколкото телата им събират много топлина, слоновете поне два пъти на ден трябва да се къпят в реката, за да се разхлаждат.
Първо закрачиха – поединично – по-дивите слонове, несвикнали още с хората. Бяха с водач, а задните им крака – във вериги. Нещо като спънати коне, само че не с въже, а с железни вериги. Стадото шурна накрая. Голяма работа бяха на стадо, невъобразима мощ. Чак въздухът затрепери.
Когато пресичаха главния път, движението спря като по часовник. И отново, както при игуаната на шосето – ни ропот, ни остри клаксони, ни нерви. Всички дори радваха, че присъстват на събитието. А слоновете... Два от тях, едри мъжкари, без никой да им „нарежда” застанаха отстрани, докато всички останали пресичаха шосето. После стадото се „гмурна“ – невъзмутимо, мощно, със съзнаване на силата си – в тясната уличка с магазинчета и импровизирани сергии за сувенири. Любопитно: когато в тарапаната някое слонче се отклоняваше неволно встрани, веднага голям хобот се появяваше изотзад и го връщаше в стадото – със сила, но и деликатно някак, така че да разбере, че там не бива, но без да го заболи.
Ние, естествено, вече ги причаквахме на шпалир край реката. И снимки, нови флиртове с тях и пак снимки. Писъци, възгласи, олелия... Как само ни се радваха – да не повярваш...
Бе от смешно по-смешно да научим, че от акито на слоновете правят чанти, портмонета, сувенири, а също така и... тетрадки, учебници, тефтери, дори книги. Смешно – смешно, но когато ни заведоха във „фабриката”, където това става, усмивките ни застинаха. Показаха ни целия процес. Сушилнята... „Пипнете, пипнете. Това е просто целулоза...” – усмихваше се жената, подавайки ни наръч изсъхнало аки. Показа ни и как то кисне в специален разтвор, как после го сушат на листи и как, ако листите са предназначени за хартия, ги опъват на специални преси, за да станат гладки. Накрая съвсем изведнъж се оказахме в книжарницата „собствено производство”.
Е, който поиска си купи сувенири, чанти, тефтери, тетрадки. За спомен. А и за подаръци. За куриоз. (Това може би не трябваше да го пиша, за да не откаже някой подаръка си от Шри Ланка...)

hr 09 640x480

С лодка по река Маду...
Пътуването бе вълшебно. Невероятна красота. Ту порехме през средата ширналата се на всички страни река, ту се провирахме през причудливи тунелчета край брега, получени от естествено сплетените и преплетени във въздуха клони на мангровите дървета с потънали в реката корени. А край нас шептеше, дишаше, сияеше в целия си блясък някаква призрачна реалност, омагьосано царство, друго измерение с безброй лъчи, блескавинки, светлинки, капчици. От време на време се появяваше въжен или някакъв по-стабилен мост, но нищо не нарушаваше усещането, че се носим по безвремието на живота...
Растенията в това приказно царство са над 300 вида, 111 вида са птиците, а животните (само гръбначните!) надхвърлят 250 вида.
В реката има над 60 живописни островчета. Обикновено рибари и търговци, накачулени по клоните на мангровите дървета, буквално над реката, продават риба, плодове, канела, кралски кокосови орехи. Тази година ги нямаше, защото не очакваха туристи. След като ни видяха обаче, някои от тях стегнаха редиците и на обратния ни път вече бяха на линия. Веднага, разбира се, ги нападнахме от ляво и от дясно на борд.
Голяма врява беше, докато всеки не получи това, което искаше. И те – предоволни. И ние – удовлетворени.

Храмът на остров Котдува...
Храмът Котдува Райя Махавихарайя бе крайната цел на пътуването ни от света на илюзиите и миражите. Разположен е на един от островите на река Маду и е единственият храм в страната, който съществува, без да има някакво селище около него. Жилави мангрови дървета растат от всичките му страни и го пазят от приливите и отливите на реката.
През 340 г. пр. Хр. храмът е приютил една от най-почитаните свещени реликви на будизма – зъба на Буда. Смята се, че оттогава мястото е заредено божествената сила и енергия. По-късно около храма е засадено и дървото Бодхи. А реликвата тръгва по своите пътища из страната, връща се отново в храма по време на междуособица и отново е на път. Днес се съхранява в Храма на зъба на Буда в град Канди.
За храма на Котдува се грижат трима монаси на различна възраст. Освен реликви от времето на Буда в него се съхранява и книга от палмови листа отпреди 150 години, която съдържа поучителни истории от живота на Буда.
Посреща ни най-възрастният от монасите. Той живее на острова вече 52 години. Разлиства пред нас с благоговение уникалната книга от палмови листа. После ни оставя сами в храма с разтворената върху масата книга. Какво доверие!...
Навън, както сме боси, претичваме (иначе няма как да успеем) през всичките 80 статуи на Буда и неговите ученици, разположени една след друга по стръмнината нагоре и надолу по ската по-встрани. Като в процесия, водена от самия Буда. Встрани, недалеч от храма, са статуите на родителите на Буда и на принцесата от Индия, пренесла на острова зъба на Буда, криейки го в косите си.
В суматохата търсиш тайното кътче на тишината в теб, за да усетиш светостта на това място, абсолютната чистота, която властва сред покоя и прохладата на канелените дървета. Тук маските на делника са се разпаднали и се разсейват илюзиите и миражите. Тук си гол. И се пречистваш. Ставаш този, който си. В цялост. И в реалност.
През цялото време монахът ни гледаше с благи очи – сякаш очите на Буда, и широката усмивка не слизаше от лицето му. По някое време позволи дори да си направим с него снимки. А на сбогуване откъсна няколко листа от близкото канелено дърво и ни ги раздаде. Своето пазя и досега.
Оставих му нашенско звънче. Хлопатарче. Май то самичко поиска да остане. Усмивката на монаха, стори ми се, стана по-широка.

Музеят на маската в град Амбалангода...
Бе доста зашеметяващ внезапният преход от Котдува, мястото на покоя и на кристалната яснота, в града на маските и на прикритията Амбалангода, от мястото на божествената сила и енергия в града на „дяволските танцьори” (така е известна Амбалангода), където е разположен Музеят на маската. Музеят, „по съвместителство”, е и фабрика (за дървени маски и кукли), и магазин.
Тук се задържаме повече от предвиденото. Бе интересно в музея да научим, че в Шри Ланка маската е не просто средство да се криеш или забавляваш. Да, тя е и това. Неслучайно всяка година в Амбалангода се провежда фестивал на маската, съпроводен от традиционни танци и надпявания. Маски се използват също така и в театрални постановки, построени върху забавни истории от някогашното колониално минало на страната. Но в Шри Ланка и лекуват с маски.
Във виждането на шриланкийците 18 болести демони нападат човека вследствие на лошо хранене или дисбаланс в мислите. Но маските плашат демоните. Затова съществуват и 18 маски, наистина плашещи, които гонят съответните демони. Това става чрез специални екзорсистки ритуали за лечение на болестите, особено на нелечимите.
Слончета от дърво буквално грабнаха душата ми в магазина. Как се случи това сред невъобразимото множество маски, фигурки, сувенири, кукли и какво ли не – не знам. На туй отгоре различните фигурки бяха на различни места.
Е, сега слончетата са вкъщи. И ме пазят. Някак усмихнато ми е с тях. Ведро.

Храмът на планината...
И отново – зашеметяващ преход, без време за адаптация: от града на маските – в Канде Вихарайя Темпъл, един от най-посещаваните храмове в Шри Ланка (тук идват будисти от цял свят!). В тези внезапни преходи имаше нещо великолепно: умът няма време да анализира, егото – да се събуди, а душата – да мързелува и спи. Напротив. Така тя остава будна. Така тя решава на мига кой път да хване – както би следвало душата да избира без намесата на ума и егото, на които им е нужно време, за да „осмислят”.
Храмът на планината е построен през 1734 г. и днес е паметник на културата. От началото на ХХ в. става част от Пиривена – Центъра за обучение на будистките монаси в страната. Обучението в будистките училища към храмовете в Шри Ланка е много престижно. Затова повечето семейства предават поне едно от децата си на храма. Но не е задължително преминалият през това обучение младеж да стане монах. Когато завърши обучението, той има възможност да избира: да остане в храма (манастира) или да живее в света. Веднъж избрал живот извън храма, няма право да се връща към монашеския живот.
През 2007 г. в Храма на планината е издигната гигантска статуя на Буда. Тя е най-високата статуя на седящия Буда в света – височината й е 48 метра. Вътре е куха и е с няколко етажа. На три от тях има експозиция със сцени от живота на Буда.
Отидохме там късно-късно през нощта, но монасите ни чакаха.
И отново слушахме великолепния многоглас на благословията. Този път в изпълнението, освен по-възрастни монаси, участваха и дечица, и по-големи момчета, обучаващи се в храма. Вероятно затова след благословията с огромно желание и радост и от наша, и от тяхна страна правихме снимки, както се казва, „до насита”. Въпреки нощта. Пред благосклонния поглед на седящия Буда, целият в светлина, който никак, ама никак не можеше да се вмести в „обективите” ни.

Аюрведа...
В древни времена, ведно с будизма, в Шри Ланка е пренесена и Аюрведа. В буквален превод ще рече „знание за живота”. А в няколко думи – Аюрведа представлява системна грижа за здравето на човека в неговия непосредствен живот тук и сега, както и лечение на човека, ако все пак той е допуснал да се разболее. Аюрведа лекува не толкова болестта и човека въобще, колкото конкретния човек. Човекът, който си. За лечение препоръчва главно билки, подправки, ароматни масла, понякога и скъпоценни камъни и дори цветовете. Вместо лекарства „изписва” промени в начина на живот, процедури, пречистващи тялото и ума, медитации, сауни, лечебни вани, масажи. Въобще... никаква химия. Никакви универсални лекарства.
Случи се така, че в последния момент програмата ни бе променена в посока, която никой не очакваше, но пък получихме неочакван подарък от съдбата: от една страна, лекциите на проф. Дисанайк Ха, преподавател в Университета по Аюрведа в Келания, която ни откри тайните на Аюрведа и ни запали по здравословния начин на живот, съобразен с природата (нашата собствена природа и природата край нас); от друга страна, практическите занятия с нейния асистент проф. Дарма Прия, който ни въведе в глъбините на медитацията. Практикувахме медитация с внимание върху дишането и издишването, медитация в движение – с внимание върху стъпките, пееща медитация – с произнасяне на мантра. Но си помислих: а защо не и на някакво наше песнопение или народна песен, да речем!
Това, последното, ми хрумна за избягване на недоразуменията или... на изкушенията, в които някои от нас изпаднаха. Защото проф. Дарма Прия искаше да ни разкрие великолепието на будисткото учение, а не да ни прави будисти. И какво недобро може да има например в медитацията за любящата доброта, когато пееш пожелания, насочени към самия теб: да си свободен от гняв и зли желания; да се грижиш за себе си, за да живееш щастливо; да си свободен от физически и други страдания; да си такъв, какъвто си, и да не изневеряваш на себе си; да не губиш онова, което си придобил... А после прехвърляш всичките тези пожелания към родителите и рода си, към колегите, приятелите и враговете си, но и към онези, към които си безразличен, към всички хора, същества и богове, които живеят на мястото, където си, в града, в страната, в света и във вселената във всички посоки (север и юг, изток и запад, югоизток и югозапад, североизток и северозапад, надолу и нагоре), към всички мъже и жени, деца и старци, към просветлени и непросветлени, към всички човешки същества и всички нечовешки същества, към всички, родени от майка и неродени от майка... Аз лично виждам само добро. Та не е ли това безусловната любов, най-висшето благо, най-скъпоценният дар, с който е бил почетен човекът още от мига на своето първосъществуване?...
Дотогава бях гледала с недоверие на Аюрведа, но вече се убедих – има здрав разум в нея, има. Може да се каже и по-точно...
„Листото е в покой, докато не срещне вятъра” – усмихва се проф. Дарма Прия.
И умът е в покой, разбира се, докато не срещне живота.

Аюрведа-центърът...
Който иска (а това пожелаха всички!) можеше да посети и шриланкийския Аюрведа-център, където по първоначалната програма се предвиждаше лекция на главния му мениджър (в суетнята името му не чух!) за същността и значението на Аюрведа. После хапнахме от здравословна храна, приготвена по „правилата“ на Аюрведа, макар че в Шри Ланка храната навсякъде е здравословна в този смисъл. Разходихме се из прохладната градина на това изумително красиво място. Тук и се осъществи първата ни непосредствена среща с маймуните, които прескачаха от дърво на дърво и играеха на криеница с нас. Накрая накупихме толкова много масла, кремове и какво ли не, че навярно половин година в центъра ще се издържат от нас.
Не знам защо, но в Шри Ланка бях с широки пръсти и пръсках пари, без много-много да му мисля и съжалявам. За първи път в чужбина накрая останах без пукнат грош... Бе ми смешно, празно и хубаво...
Покрай Аюрведа-центъра имах и неочаквано преживяване, което няма да забравя. Докато за пет минути чакахме на пътя микробусчета, които на групи ни извозваха дотам, едно момиченце изнесе от дома си стол, а после още един и още, за да поседнем. Бе толкова мило, че не ни даде сърце да му откажем. Съобразих, че нося шарена брошчица с някаква пъстра птичка, която бях решила да подаря някому. И ето, извадих я и му я подадох. Момиченцето чак изписка от радост. И ме погледна с такива искрящо щастливи очи, че чак ми прималя от... Не знам от какво. Няма думи. След време, когато се връщахме от центъра, момиченцето ме издири сред голямата група, за да ми каже довиждане и да ми благодари още веднъж. Бе чакало три, че и повече часа – до здрачаване – само и само за да ми благодари! Невероятно!... Прегърнах го и го завъртях във въздуха от... Също няма думи... Това бе моята благодарност към него.

Град Канди...
Намира се във вътрешността на острова и се кипри сред живописни планински възвишения, обиколен, като полуостров, от водите на Махавели, най-голямата река в страната. Определян е като „свещеното сърце на Шри Ланка”. Старинен надпис свидетелства за съществуването на града още през ХІІ в. В края на ХVІ в. Канди е столица – под името Маха Нувара (Великият град) – на последното кралство в Шри Ланка, създадено от владетеля Вималдхарвасурия І и просъществувало до 1815 г., когато е включено в състава на Британската империя.
Вималдхарвасурия І издига и храм, който да обслужва кралското семейство и където да се пази безценната будистка реликва – зъба на Буда. Храмът се намира в непосредствена близост до Кралския дворец. Там са и Дворецът на кралицата, и Залата за аудиенции. Днес в съхраненото от Кралския дворец се помещава Националният музей.
До храма и дворците плиска вълни изкуствено езеро – изградено по прищявка на последния крал на Шри Ланка. Макар че аристократичните родове били против изграждането му, но то повече от три века придава на града неповторим чар.
Заради великолепието на старинните сгради и невероятните си архитектурни решения градът е добавен в списъка на световното културно-историческо наследство на Юнеско.

Храмът на зъба на Буда...
Легендите разказват, че когато тялото на Буда след смъртта му е изгорено, някои части от него останали незасегнати от огъня и били спасени, сред тях – един от зъбите му. Смятало се е, че този, който притежава зъба на Буда, има божественото право да владее страната.
През 311 г., за да не попадне в ръцете на жесток тиран, зъбът на Буда бил пренесен тайно от Индия в Шри Ланка, скрит в косите на принцеса Хемамала, дъщеря на владетеля на индийското кралство Калинга. Пренасянето му на острова дава нов мощен импулс за развитието на будизма. И до днес съществува поверието, че докато зъбът на Буда е в Шри Ланка, будизмът тук ще процъфтява. Затова храмовете, където се е пазел (обикновено в различните столици Анурадхапура, Полонарува и Канди, както и в храма Котдува насред водите на река Маду), са били винаги добре защитени. Неведнъж той е бил обект на похищения. Но е съхранен и до днес. Затова не се учудихме особено, когато се наложи да минем дори през пропуск (жените от едната страна, мъжете от другата), за да влезем в храмовото пространство.
Храмът Шри Далада Малигайя представлява комплекс от няколко постройки: светилището, където се съхранява безценната реликва, и още четири по-малки светилища около него. Зъбът на Буда се пази в златно ковчеже, а когато го показват на вярващите, го поставят върху лотосов цвят, изработен от чисто злато (някога бил намерен върху цвят от лотос!). Покривът на храма, където той се пази, е със златен купол. Вратите му са облицовани със сребро и слонова кост, а стените и таваните му са изпъстрени с чудни дърворезби, стенописи и фрески, пресъздаващи живота на Буда и историята на храма. Последните картини отразяват как английските колонизатори върнали храма на монасите.
След превземането на Канди в страната настъпила голяма суша, земята престанала да ражда плодове, появили се болести, хората изнемогвали. Тогава монасите, които скрили зъба на Буда при нашествието, помолили англичаните да направят служба в храма. Получили разрешение. На следващия ден след службата дъждът завалял и спасил от мор страната. Така храмът отново отворил врати. Впоследствие монасите донесли там и зъба на Буда, а англичаните, без видима причина, малко след това върнали на шриланкийците и кралския им трон – днес той се намира в Националния музей в Коломбо.
В храма се пазят и колекции от древни ръкописи, миниатюри на Буда от изумруд, Буда, изваян от планински кристал и нефрит, Буда от злато и какво ли не.
Дъхът ти секва от толкова много красота, изящество, въжделения и постижения на гения човешки.
Храмът със златния купол бе препълнен. Мъже и жени, млади и стари, деца... Всички заедно и всеки поотделно – със своите мечти, желания и надеждата, че ще се сбъднат. И ние сред това пъстро множество... Като река...
Винаги се утаява и малко тъга, когато не остава време за усамотение и тишина, в която да потънеш, да доловиш, да прозреш. Но мястото все пак битува в сърцето и когато не си до него. Така че нищо не пречи да се връщаш там пак и пак и да го постигаш. Като реалност. Или по-скоро... може би... като висша реалност.

Фестивалът Есала Перахера...
Разказа ни екскурзоводът... Фестивалът в Канди, свързан със зъба на Буда, е най-величественият в страната. Провежда се всяка година в края на юли – началото на август. В продължение на десетина дни зъбът на Буда и други безценни религиозни реликви се изнасят от храма и минават по пътя на Буда, обикаляйки града. Процесията, най-голямата и пищната на острова, тръгва тържествено в 21 часа и завършва към полунощ. В нея участват 100 слона, целите в светлина. (Разбира се, монасите няма как да отглеждат толкова много слонове – твърде скъпо е за тях това занимание. Просто вземат назаем от другите храмове.)
Зъбът на Буда се поверява на мъжки азиатски слон, който е с бивни. Той върши само това и само веднъж през годината. Естествено че слонът, който носи свещената реликва, е най-осветеният в процесията, направо сияе. Пристъпва по бяло килимче, което монаси разстилат по пътя му. Ако междувременно не успеят да го разстелят, той спира и не прави нито крачка, докато не види килимчето отпреде си.
Пищната процесия е озвучена от барабани и тамбури, съпровожда се от десетки танцьори с маски, акробати, музиканти, както и от множество жители и гости на града.

Кралската ботаническа градина...
Тя е на шест километра от Канди и е една от най-големите ботанически градини в света. Представлява огромно пространство, „населено” с над четири хиляди екзотични растения.
Още от първите крачки останахме запленени и очаровани от изумителните живописни гледки, които се разкриваха пред нас след всеки завой или извивка на терена. Нужни са дни, седмици и месеци, за да видиш и осезаеш всичко, за да се нагледаш на какви ли не редки орхидеи и други разкошни цветя, храстовидни растения и огромни дървета, повечето от които виждахме за първи път, с имена най-често непознати нам.
Ако Шри Ланка е царството на кралската палма, то тази градина е нейният дворец. Не ми се беше случвало до днес, но... в Алеята на кралските палми си направих кралска разходка – в шпалир от кралски палми. Беше наистина кралско, направо божествено да вървиш сред такова естествено изящество, наистина съвършено! Хората, създали всичко това, явно не са си поплювали – били са абсолютно вещи в изкуството да се създава и „отглежда” красотата.
Стигнахме и до маймуните. Те отначало ни посрещнаха враждебно – едва не станахме жертва на летящ кокосов орех, който тупна в краката ни. Мислехме, че е случайност. Но не бе. Сред листата отгоре нещо шаваше и не бе трудно да се различи пакостничката или, да я наречем, първата стража, взела непосредствени мерки, за да предотврати изненадващото нахлуване на неизвестен вид белолики екземпляри в изконно принадлежащите на стадото територии.
Само след минути маймунките посвикнаха с нас и вече се подбутваха и пробутваха за снимки. Дори и малките им, които иначе се криеха зад тях, занадничаха плахо, а накрая се откъснаха и откровено запозираха. Малки-малки, но суетни... Е, то пък кой ли от нас, да си признаем с ръка на сърце, не е в една или друга степен подвластен на суетата.

От птичи поглед...
Разбира се, панорамната разходка с автобуси и из столицата Коломбо бе зашеметяваща, макар и „от птичи поглед”. За друга просто нямаше време. И бе зашеметяваща най-вече заради великолепното съчетание между старина и съвременност. Древни пъстри сгради с лотосови покриви, белоснежни ступи и паметници на Буда така естествено се вписваха всред импозантните модерни построения – обществени и бизнес-сгради, жилищни блокове и небостъргачи, мемориали и паметници на обществени деятели от ново време, че очите ни неволно оставаха в тях. Спирахме за снимки. Купувахме подаръци... Родният град на поета Пасан Кодикара...
И град Гале, кацнал на югозападното крайбрежие, обходихме. И той е включен в списъка на световното културно-историческо наследство на Юнеско. Слави се като най-добре запазеното военно укрепление в Южна Азия. Построен е от португалците през ХVІ в., укрепен е сто години по-късно от холандците. Тъкмо крепостните стени успяват да спасят Гале от опустошителното цунами през 2004-а. Жителите на града дори наблюдавали високата вълна от стената (в тази част на острова височината й е била 20 метра). Гале ни плени с романтичните си изгледчета, капанчета, хотели, улички и най-вече, разбира се, със Стария си град. За прощална разходка го обиколихме с такси. Заслужаваше си...
Посетихме и мината, където се добива синият лунен камък – той се образува само в Шри Ланка и само на това място. Показаха ни целия процес – от спускането и търсенето в земята през измиването, отделянето, шлайфането до... готовия продукт в магазина. Но не, не магазин бе това, а някаква древна източна съкровищница с несметни богатства, за каквито сме чували само в приказките... Сини лунни камъни и сини сапфири, звездни сапфири, но и звездни рубини, турмалини и котешко око, и какви ли не още чудни камъни – натурални, обработени, вградени в изящни бижута и невероятни ансамбли... Кой каквото можа си купи. Който не можа – се нагледа...
Посетихме, то се знае, и градината за екзотични подправки в Матале, на път за Канди. Дивихме се на причудливите канелени дървета. После и ни показаха как обработват кората им, за да стигне до нас подправката – такава, каквато я знаем: на пръчици или на прах. Подложихме се на лечебни масажи. И отново – купувахме и купувахме кремове, ароматни масла, подправки...
Насладихме се една вечер и на традиционните мелодии, ритми и танци на Шри Ланка, чиято давност вероятно се губи в зората на съществуването. Огън, пепел и страст. Устрем и нега. Всичко – в едно. Под оглушителния гръм или меланхоличния шепот на барабаните кандян...
А кухнята тук... Тя е фантастична и пламенно гореща като самата Шри Ланка. И как иначе – нали Шри Ланка е Царството на подправките!
И хората, хората... С откритите си лица, със сърдечната си усмивка, с готовността си да се отзоват, да помогнат, да благодарят... „Аюбован!“, и в ответ: „Аюбован!“... С длани – като за молитва.
Имало едно време там, на края на света, едно приказно красиво царство... И ние бяхме там... Бяхме щастливи и истински, чисти, сияещи в лъчите на изгряващото слънце и пръските на океана... Но за всичко не ще кажеш и разкажеш...

IMG cca6b3c1e57edfc6540aa7e76e920956 V 640x480

* * *
Благодаря на Димуша, който се раздаде изцяло, за да ни е така хубаво и така спокойно. Той търси любовта, момичето, с което да сподели живота си, и, сигурна съм, ще я намери – толкова е всеотдаен и добър, че няма как това да не се случи в най-скоро време.
Благодаря на Пепина и Александър, на Христина и Цвети, с чиито усилия мечтата ни се превърна в реалност.
И на всички, които взаимосподелихме щастието да сме заедно, благодаря.
И най-вече благодаря на Моника Балаян – туптящото сърце на нашата общност, без която би било малко самотно и може би съвсем обикновено това наше необикновено пътуване към Шри Ланка. И към себе си.

IMG 8ba9bd4a82369525e5068f10532006d0 V 800x450
„Бъдете благословени! Успехът да бъде с вас!” Думите на проф. Дарма Прия, казани на сбогуване. Като последна благословия към нас. Като благословия навеки от Свещената земя, която ни научи на простичката истина: „Раят, който търсиш, е в самия теб! Разкрий го и го превърни в реалност. За себе си! И за другите! Да, трудно е! Но ти опитай, опитай...”.

Юни – октомври 2019 г.
Автор Елена Алекова

 

ПРЕДСТОЯЩИ КУРСОВЕ!

Успех от СМЕХОТЕРАПИЯ!smilik11111

Радвай се на природата

Бъди щастлив

Контакти

Адрес София:

София Център Порто Лагос 1

Телефони: 

02 419 37 22

0898 23 83 38